петък, 18 март 2011 г.

Църквата „Свети Атанас“ в с. Горна Рибница./Church of St. Athanasius in the village of Upper Rybnitsa


Генчо Терзийски


Църквата “Св. Атанас” е обявена за паметник на културата и се намира в с. Горна Рибница. То е разположено в източните склонове на Малешевска планина, на около 1000 м. надморска височина. В климатично отношение попада в преходносредиземноморска зона с ясно изразено  планинско влияние. Приема се, че на сегашното си място е възникнало като селище на колибари – животновъди през ХVІІІ в., но останки в землището на селото потвърждават, че е имало и по-ранни местообитания. Това са останките в местностите „Градището”, „Селитбата” и „Манастира”, където е имало стар манастир, който според едно предание се отнася към годините преди падането под османска власт. Сред първите заселници са братята Ангел, Иван и Христо Бугаринови от Дупнишко, род Панковци от Горноджумайско и род Конарци от Струмишко. Името на селото открива Васил Миков от наличието на много ридове край него като основание за това му дава факта, че се е наричало Ридница. Името Рибница се свързва с екземпляр от „Рибния буквар” на д-р П. Берон, който бил донесен в селото. През 90-те години на ХІХ в. имотите на селото са изкупени от турския бей Бола Али бей Хайдуков от Пехчево и то става чифлик. Името си „Горна Рибница” получава  с цел да се различава от с. Рибница, Петричко.  През 1878 г. участва в Кресненско – Разложкото въстание с четата организирана от Димитър Икономов. Два пъти в селото е идвал Гоце Делчев. От 1897 г. по негово настояване е учреден комитет на ВМОРО. Главният поминък на населението е земеделие и животновъдство.
Строителството на църквата „Св. Атанас” започва през 1846 г. Завършена  е на 29. VІІІ. 1849 г. (по други данни през 1851 г.) със специално тържество. Първият свещеник, служил в нея,  е Димитър Икономов, който бил запопен от баща си Георги Стоянов в манастира в Берово, тъй като не пожелал да се запопи нито при мелнишкия, нито при струмишкия гръцки владика. Освен него в нея служат поп Георги Перусанов (над 50 години), свещеник Димитър Иванов, Димитър Панковски, Серафим Спасов. Освещаването на църквата вероятно е станало през 1860 г., когато е се създава нов тип училище – обществена килия.  
            Църквата „Св. Атанас” е вкопана в земята трикорабна едноабсидна базилика с открита галерия от север на запад. Вътрешното и пространство е сполучливо разчленено от колоните. Постройката на училището се намира (намирала) откъм северозападната и страна. Цялостната украса е изпълнена по традиционния за втората половина на ХІХ в. стил за украсяване на църкви. Таваните са дървени с множество декоративни елементи. На централния таван е изобразен Христос Вседържител. Колоните на сградата са с декоративна живопис. Иконостасът е рисуван. Преобладаващи са растителните мотиви. Сцените от Шестоднева изпълват таблите на цокълните пана. Повечето икони са от 1850 – 1860 г. По царските двери и венчилките на иконостаса е примитивна и наподобява типа овчарска дърворезба. Такава се определя и украсата върху проскинтария, архиерейския престол и балдахина над престолния камък в олтара. Иконите в църквата са рисувани от зографа Атанас от Мелнишката художествена школа, който е работил със зографи от школата в Дебър. Посетителите на църквата откриват голямото майсторство в рисунъка на иконата на „Св. Атанасий”, дарена от Георги Стоянов, рисувана от К. Баранов, която е окачена на 2 май 1860 г. на специално тържество.
            За изграждането на църквата са допринесли най-много някогашните първенци на Горна Рибница – Гоце Панов, Иван Катерински, Илия Тяфекчията, Христо Ташов, Янко Геговски и Стоян Плашилски. Повечето от тях учредили и ктиторския съвет, който прераснал по-късно в редовна местна църковна община. Този съвет се грижил както за изграждането и изографисването на църквата, но и за цялостния религиозен и културно-просветен живот на селището.  
            Училищното дело в Горна Рибница се датира много по-рано от църквата. Янко Граматик, участник в национално-освободителните борби в Гърция, през 1824 г. намерил убежище в селото. Срещу 600 гроша, събрани от местните първенци той спазарил даскал Атанас от Дебърско, който в една стая от къщата на местен чорбаджия събрал 14 деца. Те учели черковно славянско четмо и да си служат с калеми и плочки. Това е първото килийно училище в Мелнишката околия, открито през 1827 г. След няколко години училището прекъсва и възобновено през 1844 г. като приема ученици от Гореме, Цапарево, Игралище и други села. Училището е частно и функционира като обществена килия. Учител е Д. Икономов, който е записал следното: „На 10 май 1844 г. във воденицата на дядо Нуре отново бяха събрани деца, за да пишат азбукето… Те свикнаха  скоро време да четат и броят, научиха се и да пеят църковни песни…” Стаята от воденицата на дядо Нуре била закрита и имала отвор и вход само откъм покрива. Учениците изучавали часослов, псалтир и църковни песни, както още аритметика, история и особено много се наблягало на шивашкия занаят.   
През 1861 г. училището приема нов тип обществена килия и се помещава в пристройката към църквата. Тя е строена от майстори от Берово, на които е помагано с доброволен труд и парични дарения от цялото село. Сградата е дълга 12 м., широка 9 м.  и висока 9 м.  Стаите за учение са на етажа като имало две стаи и една канцелария, а помещението под тях служело за зимник, служел и за църковни търгове и почилка на богомолци. До учебните стаи се отивало по дървени стълби. Учител е Костадин Попгеоргиев от Берово, който успява да приближи училището от килийно до светско. Сред тогавашните ученици са Димитър Катерински, Яне Цветков, Димитър Терзийски, Георги Даскала, който през 1880 г. е отново в училището като учител. Събитията по време на Кресненско-Разложкото въстание довеждат до затварянето му през 1879 г. Възстановено е от свещеника Димитър Иванов. В Статистика на българските училища в Европейската част на Османската империя се сочи, че през 1889 – 1900 г. в него се учат 16 ученици и 4 забавачи. През 1903 г. пламва Илинденско-Преображенското въстание и училището пак е затворено като рибничани успяват да го открият отново към 1908 г. След освобождението със заповед на Министерството на народното просвещение от 1913 г. училището се открива като първоначално, а по-късно то е прогимназия. 
Името на Димитър Георгиев Икономов е сред най-ярките звезди в небосклона на революционните, църковни и просветни борби в района на Малешевска планина. Известен е още като Поп Димитрето или Рибнишкия поп. Роден е през 1820 г. в Берово (дн. Македония). Още като младеж през 40-те години на ХІХ век се преселва в Горна Рибница, където е сред най-образованите хора. Занимава се със шивачество, но освен това е и учител в килийното училище. Поради липсата на свещеник е ръкоположен. Той допринася много за пробуждането и развитието на просветното и църковно дело не само в Горна Рибница, но и в целия Кършияк[1], което му донася славата на народен будител. Част от неговия живот и деяния са описани от Серафим Сърбов в романа му „Будителя”.
През 1857 г. Поп Димитрето е арестуван и излежава четири години затвор. А през 1861 г. е в Белград, където се включва в Първа българска легия на Г. С. Раковски. Завръща се в  Горна Рибница като задачата му е да подготви населението в района за въстание. Деянията му са разкрити от османските власти и е осъден на доживотен затвор в Диабекир, но успява да избяга преди да влезе в него. Кресненско-Разлошкото въстание го заварва като войвода на чета, с която записва много сражения и други акции в района на Малешевска планина. Ранен по време на сражение тежко в корема, той неотстъпва позицията си, а след вечерта сам с игла и конец зашива раните си. След погрома на въстанието избягва в Дупница, където живее до 1912 г., когато умира и е погребан в двора на църквата „Свети Никола”.




Използвани материали:
1.      Сандански, Б. Струмяни през вековете. Струмяни, 2003г.
2.      Терзийски, В. Спомени. Том І.
3.      Сърбов, С. Будителя. С., 1937 г.
4.      Попдимитров, В. Спомени.
5.      Даскалов, Сл. Паметни бележки за основаването и развитието на с. Горна Рибница.
6.      Тасев, Хр. Борба за национална просвета в Мелнишкия край. С., 1987 г.









[1] Кършияк – карши-яка или каршиака, т.е. отсрешната страна , отстрешния край. Така османците наричали тази част от Мелнишката околия, която се намира в Малешевията. Този топоним на района се налага като се отнася за селищата в източния дял на Малешевска планина (балкан).

Няма коментари: